В Болгарии иногда встречаются фильмы озвученные на болгарском, но они обычно детские. По телевидению на некоторых каналах тоже показывают озвученные на болгарском, но как правило, фильмы идут на оригинальном языке с субтитрами.
А тук има една балада от Христо Смирненски, посветена на големия глад в Поволжието през двайсетте години на 20-ти век.
Христо Смирненски Да бъде ден - В Поволжието
Далеч, далеч - в степта безплодна, суха, отмина сетната кола и самотата над селото глухо надвеси оловни крила.
Ала, ведно със гладните си братя, не тръгна слепият Демид. Кат жерав, обезкрилен от съдбата, остана той от скръб разбит.
Че в избата на дрипавия одър се гърчеше невръстен внук и вече в погледа му тъмномодър замръзнал беше смъртен звук.
И мрачен, стиснал детските ръчици, мълчи старикът беловлас и сякаш погребални върволици минават мудно час след час.
И цяло, пламнало от гладна треска, гори детето като в пещ. Простенва тежко, в миг се стреска и пак потъва в сън зловещ.
Попукани уста едва нашепват молба неизпълнима: "Хляб!" Въздъхва старецът, сълзи потрепват и оросяват поглед сляп.
А вън - ни шум, ни лай, ни вик човешки - гробовно сънна пустота и в улиците тъмни с крачки тежки спокойно броди вред Смъртта.
Но ето хладният й дъх полъхва - пред избичката спира тя, и в ужас стария Демид настръхва и стон възбликва на уста.
- О, не! Далеч! Не давам го! Не бива! Последен внук - последна скръб! Възпри ръката си немилостива! Едничък е и толкоз скъп!
И разтреперан, пипа го той в шемет: - Челото... вледенено... мраз!... Не може туй! Не може! Няма да го вземе! Далеч, далеч със него аз!...
Обезумял от страх, Демид трепери, детето грабва като в сън и пипнешком през нисичките двери едвам измъква се навън.
И глухо тук-таме с тояжката почуква, разветрил белите коси. Възпира в миг, поема дъх и хуква: да го спаси, да го спаси!...
Но в миг той спира се, простенва, охва, изкривя старческо лице и залюлял се в немощ, тежко грохва със хладен детски труп в ръце...
А вред - ни шум, ни лай, ни вик човешки - гробовно сънна пустота и само сред нощта със стъпки тежки спокойно броди там Смъртта.
Не знам дали си запозната с историята, но през двайсетте години в следствие на гражданската война настъпва недостиг на храни в Поволжието. Тогава от глад са загинали огромен брой селяни.
А през 1932-33г. по заповед на болшевишкото правителство е иззето всичкото зърно от селяните в Украйна. Тогава от глад умират около 5 милиона селяни. От глад се е стигало до случаи на канибализъм. Във връзка с това в България е подета акция и са изпратени хиляди тонове зърно за спасение на гладуващите в Поволжието.
Христо Смирненски
Да бъде ден - В Поволжието
Далеч, далеч - в степта безплодна, суха,
отмина сетната кола
и самотата над селото глухо
надвеси оловни крила.
Ала, ведно със гладните си братя,
не тръгна слепият Демид.
Кат жерав, обезкрилен от съдбата,
остана той от скръб разбит.
Че в избата на дрипавия одър
се гърчеше невръстен внук
и вече в погледа му тъмномодър
замръзнал беше смъртен звук.
И мрачен, стиснал детските ръчици,
мълчи старикът беловлас
и сякаш погребални върволици
минават мудно час след час.
И цяло, пламнало от гладна треска,
гори детето като в пещ.
Простенва тежко, в миг се стреска
и пак потъва в сън зловещ.
Попукани уста едва нашепват
молба неизпълнима: "Хляб!"
Въздъхва старецът, сълзи потрепват
и оросяват поглед сляп.
А вън - ни шум, ни лай, ни вик човешки -
гробовно сънна пустота
и в улиците тъмни с крачки тежки
спокойно броди вред Смъртта.
Но ето хладният й дъх полъхва -
пред избичката спира тя,
и в ужас стария Демид настръхва
и стон възбликва на уста.
- О, не! Далеч! Не давам го! Не бива!
Последен внук - последна скръб!
Възпри ръката си немилостива!
Едничък е и толкоз скъп!
И разтреперан, пипа го той в шемет:
- Челото... вледенено... мраз!...
Не може туй! Не може! Няма да го вземе!
Далеч, далеч със него аз!...
Обезумял от страх, Демид трепери,
детето грабва като в сън
и пипнешком през нисичките двери
едвам измъква се навън.
И глухо тук-таме с тояжката почуква,
разветрил белите коси.
Възпира в миг, поема дъх и хуква:
да го спаси, да го спаси!...
Но в миг той спира се, простенва, охва,
изкривя старческо лице
и залюлял се в немощ, тежко грохва
със хладен детски труп в ръце...
А вред - ни шум, ни лай, ни вик човешки -
гробовно сънна пустота
и само сред нощта със стъпки тежки
спокойно броди там Смъртта.
Не знам дали си запозната с историята, но през двайсетте години в следствие на гражданската война настъпва недостиг на храни в Поволжието. Тогава от глад са загинали огромен брой селяни.
А през 1932-33г. по заповед на болшевишкото правителство е иззето всичкото зърно от селяните в Украйна. Тогава от глад умират около 5 милиона селяни. От глад се е стигало до случаи на канибализъм.
Във връзка с това в България е подета акция и са изпратени хиляди тонове зърно за спасение на гладуващите в Поволжието.
Българският език
Език свещен на моите деди
език на мъки, стонове вековни,
език на тая, дето ни роди
за радост не - за ядове отровни.
Език прекрасен, кой те не руга
и кой те пощади от хули гадки?
Вслушал ли се е някой досега
в мелодьята на твойте звуци сладки?
Разбра ли някой колко хубост, мощ
се крий в речта ти гъвкава, звънлива -
от руйни тонове какъв разкош,
какъв размах и изразитост жива?
Не, ти падна под общия позор,
охулен, опетнен със думи кални:
и чуждите, и нашите, във хор,
отрекоха те, о, език страдални!
Не си можал да въплътиш във теб
създаньята на творческата мисъл!
И не за песен геният ти слеп -
за груб брътвеж те само бил орисал!
Тъй слушам сè, откак съм на света!
Сè туй ругателство ужасно, модно,
сè тоя отзив, низка клевета,
що слетя всичко мило нам и родно.
Ох, аз ще взема черния ти срам
и той ще стане мойто вдъхновенье,
и в светли звукове ще те предам
на бъдещото бодро поколенье;
ох, аз ще те обриша от калта
и в твоя чистий бляск ще те покажа,
и с удара на твойта красота
аз хулниците твои ще накажа.
Езикът и правописа са малко архаични, но е писано в самото начало на 20 век.